петък, 4 декември 2009 г.

ЧУДЕСАТА НА СВ. БОГОРОДИЦА ОТ ВРАЧЕШ НЕ СЕКВАТ 120 ГОДИНИ


Иконата на Пресвета Богородица е известна като "Радуйся благодатная Марие". Намират я през лятото на 1890 година, когато Божията Майка се явява във видение на благочестивия младеж Атанас Якимовски-Комитски от ботевградското село Врачеш. Атанас е заспал под едно вековно крушово дърво в самия край на Врачешката долина край пътя водещ до старопланинския връх Мургаш. "Защо спиш тук? Знаеш ли какво я това място - пита го насън Божията Майка и добавя - Тук някога имаше манастир, но турците го изгориха, а монасите избиха..." Богородица показва къде точно се намира храма на манастира "Св. 40 мъченици" и посочва на Атанас мястото на лековитото аязмо, което се намира на височината над обителта. Атанас се събужда без да е сигурен дали това наистина е било сън и хуква към селото да каже, че наистина му се е явила Богородица.
На мястото пристига почти цялото село, начело със свещеника, кмета и даскала. Започват да копаят и откриват наистина основите на черква, костите на убитите мъченически монаси и прочутата днес чудотворна икона на Врачешката света Богородица. Тя се оказва неповредена от пожара. Веднага започва възстановяването на манастира - в онези времена българите не са чакали пари по проекти, нито властта да отпусне субсидия, а опазването на светинята смятали за свое лично дело и дълг. При започването на новата черква от майстор Вуно Марков тленните останки на монасите са предадени в костницата на Рилския манастир, там са и днес.
Местен художник решава да освежи иконата и полага върху нея по-ярко и наивно изображение, което оцелява до 1990 година. Тогава сестрите от девическата обител дават иконата да се реставрира. При работата, както си спомня игуменията - 95-годишната майка Евпраксия, се откриват два пласта.
Под тях изгрява най-старото изображение, с което Богородицата от Врачеш е известна днес.
Стилистиката на иконата препраща тя да е рисувана през 17 век, когато за пореден път манастирът е възстановяван, заключават експерти. Според иконографските образци, тя се отнася към типа богородични изображения "Достойно ест". Ангели от двете страни на Богородица държат в ръце надпис на старобългарски "Радуйся благодатная Марие", откъдето идва и името на иконата, обяснява сестра Касиана, заместничка на игуменията.
Манастирът "Св. 40 мъченици" е основан още през 1230 година веднага след разгромната победа на цар Иван-Асен ІІ над Теодор Комнин при Клокотница. Битката се случила на деня на 40-те воини от Севастия арменска, които били известни с доблестта и смелостта си. Светиите покровители били християни и не се отказвали от вярата си във времената на най-големи гонения срещу Христовата Църква. За това били хвърлени посред зима в ледено високопланинско езеро. Житието им разказва, че телата им се напуквали от студа, но само един от тях не издържал, излязъл и се втурнал към приготвената за изкушение затоплена баня, за да се строполи мъртъв. Мястото му заел не кой да е, а тъмничарят, който видял от небето да се спускат ярки небесни венци над мъчениците. Само за отпадналия нямало венец. "И аз съм християнин!" извикал тъмничарят, събудил другите пазачи, хвърлил дрехите си и влязъл в езерото, за да допълни броя на 40 воини Христови, чиито подвиг освещава Великопостната Четиридесетница. По примера на светите 40 великомъченици братствата на Врачешкия манастир векове наред се трудели в усилни подвизи, за което и били удостоени с чудесното откриване на чудотворната богородична икона "Радуйся благодатная Марие" и възстановяването на обителта.
Днес манастирът е девически, както вероятно е пожелала Пресветата Дева Мария, а майка Евпраксия на 95 години продължава да се моли коленопреклонно през чудотворния лик на Божията Майка от 12 май 1937 година. Тогава обикновеното момиче от Гложене, Тетевенско, по име Тота, чула глас от небето, който й казал: "Няма да се жениш!" На 23 март 1941 година Тота и една нова послушница - по-голямата Кръстанка, приемат монашеско пострижение в ботевградската черква от дядо Филарет. Тота приема името Евпраксия, а Кръстанка става по-сетнешната първа легендарна игумения на Врачешката обител с името Касиана. Твърдостта и боголюбието на двете монахини скоро са възнаградени с разширяване на обителта, с увеличаване на братството, но и с тежки изпитания. Майка Касиана е арестувана след 1944 година заради пренощуването в обителта на човек, търсен от тогавашната власт. Без никаква вина смирената монахиня прекарва две години в затвора. Там така неистово и непрестанно се моли и благодари на Бога за изпратеното изпитание, че расото й се протърква и 3 дупки по него очертали кръст от честото й прекръстване.
Майка Касиана се преставя в Господа през 1976 година и е погребана в двора на обителта. Днес нейното монашеско име носи помощничката на майка Евпраксия - Касиана, която посреща поклонниците и разказва за манастира и чудотворната икона.
По традиция богомолците, които идват в светата обител със своите проблеми след поклонение пред иконата се изкачват по стръмната пътека към манастирското аязмо, от което взимат вода за изцеление и "харизват" болните си близки на манастира.
Тази типично българска монашеска традиция на харизването означава, че те записват имената на нуждаещите се от подкрепата на Богородица, за да Й възложат грижите за тях, както и на молитвеното застъпничество на св. 40 мъченици. Самата Божия Майка обещала при явяването си на Атанас Якимовски, всеки, който идва с вяра при аязмото над манастира, да получи изцеление от каквато и болест да е поразен. 120 години образът на преоткритата икона не е изневерил на обета си пред вярващите християни.
Чудесата, които Богородица извършва по молитвите на покланящите се пред нейната икона са многобройни, но от тях най-ярките и най-скорошните са тези: През 2001 г. страховит горски пожар от близката букова гора заплашва манастира. Недалеч минава и газопровод. Разпореждат спешна евакуация на манастира. Майка Евпраксия отказва и успокоява властите. Пред иконата се извършва молебен, за който идват и свещеници от Ботевград, Врачеш и околните села. На другия ден пожарът внезапно секва. Линията между изгорялата и запазената гора е толкова ясна, все едно, че крава е опасла ивицата.
Миналата година родители довеждат детенцето си от Асеновград. То е само на 18 месеца, но страда от атрофия на мускулите на краката и няма надежда да се оправи. Близките му се покланят на иконата, харизват детето на грижите на Богородица и се качват на аязмото. Тази година са дошли отново, за да Й благодарят - детето вече е проходило!
Пред иконата се покланят и много бездетни, на които медицината е безсилна да помогне. Такова е семейството на П. и Т. от Ботевградско. Те са семейство от 10 години, но нямат деца. Свещеник им прочита молитва пред иконата през 2008 г. (чете се специалният Богородичен Параклис ) и ето, че тази година им се раждат близнаци. Същото се случва и с техните съселяни Р. и Н. Те са бездетни от дълги години, но след поклон пред иконата също им се ражда дете. П. и К. са дошли преди месец да благодарят - жената е бременна в деветия месец, а дълго време са били бездетни. Помолили са се пред иконата, харизали са имената си. Познатия път на молитви и харизване следват и С. и Х. от Хасково - също без деца, и през 2007 година им се ражда наследник.
Всички тези случаи са записани от сестрите в манастира. Описани са и други.
През 2008 година на 8 годишната М. от Ботевград се налага да се направи тежка черепно-мозъчна операция. Лекарите деликатно осведомяват близките, че шансовете за успех са нищожни. Те записват името на детето като харизано на грижите на Богородица и веднага настъпва подобрение. Активен спортист се разболява от хепатит В при преливане на кръв. Черният му дроб е увреден необратимо. Лекарите го съветват да забрави за спорта. Покланя се на иконата многократно и отива до аязмото през лятото на 2006 г. При направените след това изследвания същият лекар констатира, че черният му дроб е на човек, който никога не е боледувал. Спортната му кариера продължава и днес.
Монахинята, която обикновено посреща поклонниците, подчертава, че не иконата като изображение изцерява, а Бог по молитвите на Богородица. Това открило се по вярата на Атанас Якимовски чудодейно запазено иконографско изображение е свидетелство за вяра и благочестие. Всеки, който пристъпи с вяра, искрена молитва и покаяние за греховете си, ще получи милостта на Всемилостивия Бог по застъпничеството на Пречистата Дева Мария.

Първа публикация: в. „24 часа”, 4 декември 2009 г.

неделя, 28 юни 2009 г.

Да се модернизира ли езикът на богослужението? НЕПРОМЕНИМОСТТА НА ЦЪРКОВНОСЛАВЯНСКИЯ ЕЗИК Е БАРИЕРА ПРЕД МОДЕРНИЗМА И ПРОФАНАЦИЯТА


Възприемайки през XVII век учението за Третия Рим, руската имперска власт забравя, че първите богослужебни книги на славянски език са дошли от България и че те не могат да бъдат написани на друг език освен на български, на който са се изпълнявали службите в Българската православна църква.
Откриването на българския произход на църковнославянския език от руската наука се случва бавно и среща голяма съпротива в северната страна, с която имаме очевидно духовно и генетично родство. Тези открития и приключенията, свързани с тях, са така многобройни, че само изброяването им би запълнило томове. Първото най-мащабно откритие на българската книжовна следа е сторено в хранилището на Московската патриаршия на 19 (30 стар стил) септември 1813 година от един твърде зрял и ерудиран за 21-годишната си възраст учен - Константин Калайдович.
Той представя пред научния свят на Русия съчинението на Иоан Екзарх от Преславската книжовна школа „Шестоднев". „Руската културна общественост е дълбоко впечатлена от туй откритие и от обстоятелството, че в зорите на славянската литература в България, повече от един век от предполагаемото начало на руската книжовност, е могло да възникне литературно произведение с такова богатство на изразните средства и такава красота на езика, но преди всичко със съдържание, представящо разбиранията на българското средновековно общество за основните християнски принципи в светлина, твърде различна от характерната за византийския дух и византийската култура" - пише за това събитие изследователят Асен Чилингиров („Цар Симеоновият Съборникъ от Х век", София 2007). Заедно с това забележително произведение Калайдович открива и един друг ръкопис, от който публикува три откъса, разкриващи, че първоосновата на руската книжовност са всъщност преписи от един огромен сборник, наречен "Съборник", съставен по времето на цар Симеон. Отделните произведения на този Съборник в преписи съставляват корпуса на цялата руска книжнина до XIX век. Това никак не пасва на идеята за Третия Рим... Откритието било последвано от мащабни „научни мисии" из православните манастири първо в Русия, после навсякъде в християнския свят. Резултатът е изчезването на невъобразимо количество старобългарски книги.
За доказателство на това твърдение А. Чилингиров посочва съчинението на Кую Куев „Съдбата на старобългарската ръкописна книга през вековете", София,1986. Домът на Калайдович, където се предполага, че се съхраняват открити от него ръкописи, един ден изгаря...
Дългогодишният завеждащ архива на Външното министерство на Русия княз Михаил Оболенски написва труд, който е издаден десетина години след смъртта му в 1875 г. Той открива и доказва, че т.нар. „Светославов изборник" от 1073 г. (по името на княз Светослав) е именно „ Симеоновият съборник", от който е изстъргано с нож името на цар Симеон, и следователно цялата руска книжовност е препис на българската. След отпечатването книгата е поставена в списъка на забранените от цензурата, конфискувана е и е унищожена. Божият промисъл обаче е запазил един екземпляр в хранилището на Берлинската библиотека...
Когато братята св. Кирил и Методий превеждали Свещеното Писание, голямо число понятия, намиращи се в еврейския и гръцки текст, не са имали еквивалент на български. Такова е било понятието „Логос", с което започва глава първа от Евангелието по Иоана. Светите братя въвели българо-славянски еквивалент на Логос - Слово: „В начало бе Словото..." Така първите българи, изповядващи християнската вяра на роден език, приели познанието за Второто Лице на Бога.
България попада под византийска власт за около 165 години, а след това възстановява своята държавна самостоятелност. Появили се множество нови преводи, които обаче нямали боговдъхновеността и точността на първите. Създала се почва за нови ереси, водещи до отслабването на властта...
Св. Патриарх Евтимий тогава направил нови преводи на езика на светите равноапостоли Кирил и Методий, а книгите с изкривено съдържание унищожил.
Във вековете на османското робство се случват две загадъчни, но и логични събития: изчезването на Българската патриаршия като клир, история и книжнина, но и Възраждането на православния български дух от пепелта. Докато православният дух на Русия доказва в пълнота родството си с България, като връща богослужебните книги и поддържа искрата на вярата в освобождението, руската власт се стреми да си припише приемственост направо от Константинопол. За осъществяването на тази митология българското духовно и генетично бащинство се явява излишно.
Божият промисъл обаче явява във всяко поколение руски учени поне един, който да преоткрие истината.
Съдбата на тези учени е нелека.
Тя е забвение или каторга, а по времето на сталинизма - разстрел.
Църковнославянският език обединява славянските народи. Той е вариант на старобългарския с минимална русификация. Богослужебните книги на старобългарски постепенно излизат от употреба поради износеност. На тяхно място навлизат „църковнославянските" книги.
Кръстоносните походи са се състояли. Османците са стигнали средата на Европа. Териториите, на които се служи на гръцки, са опустошавани с огън и меч. Славянският православен свят обаче се оказва бездънно море, което разбива начинанията на богомразците. Докато монголците разоряват днешна Русия, факелът е България. Когато заговорите на венецианската дипломация довеждат османците, Православието има своята крепост сред северните ни братя по кръв и вяра.
Църковнославянският език обединява българи, руси, белоруси, украинци, сърби, власи и молдовани, православни поляци. Докато днешните 400 000 православни в Полша не намират никаква причина да го изхвърлят от употреба, в България и Русия днес все по-често се чуват гласове за въвеждане на разговорния език на негово място. Литературната норма на разговорните езици обаче е в ръцете на спорещи хора, измежду които се води и ще се води борба. Изоставянето на църковнославянския ще постави народите в положението на онези след построяването на Вавилонската кула.
Модернизаторите на Православието използват аналогията за борбата на св. Кирил и Методий против „триезичната ерес", според която тогава се е служело само на еврейски, гръцки и латински, и говорят днес за „четириезична ерес". Преводите на новосъздадената азбука на българите обаче са имали предназначение за целия славянски православен свят! Друг най-разпространен довод на модернистите е този, че миряните не разбират богослужението, когато то е на църковнославянски. Но дали ще разберат неговата сложност и на новобългарски? То не се свежда до разбираеми действия, ако не се възприемат неговият смисъл и мистика.
Професорът от Московската духовна академия протодякон Андрей Кураев твърди, че ще се стигне дотам в някой от централните храмове в Москва да се спира богослужението и свещеникът като екскурзовод да обяснява какво се случва. Как обаче ще обясни слизането на Светия Дух върху даровете? Ами, ако някой турист настоява да Го види?
Шведската студентка, приела Православието - Иоана Хансон, казва в сайта на РПЦ: „Трябва да кажа, че ми достави голяма радост запознанството с църковнославянския език, той веднага ми се откри като красив и точен. Затова малко не разбирам тези руснаци, които казват, че църковнославянският за тях е много сложен. Цялата работа е в желанието! А и лексиката не се различава толкова много. Ако научиш 30-40 нови думи, можеш да разбереш практически всичко в службата. Това са може би увъртания на тези, които не искат да ходят в храма и си измислят оправдание?"
Подобно е отношението на вече починалия американски православен духовник иеромонах Серафим Роуз, който с увлечение изучи напълно чуждия му църковнославянски език, присъедини се към Руската задгранична православна църква, прие монашеско пострижение и стана един от най-известните съвременни църковни писатели.

Първа публикация: в. "Монитор", 27 юни 2009

понеделник, 22 юни 2009 г.

ДЕЦА ОТ ГЕЙ-ПАРАДА, РАЗВРАТЪТ Е РОБСТВО!


След 20 години изкуствено създадена организирана престъпност, корупция и бедност в страната, която според Ханс Дитрих Геншер имаше потенциал да стане “първият източноевропейски икономически тигър”, дъното на поквара още не е достигнато! След пълния провал на широко рекламирания миналогодишен гей-парад, сега развитите в това отношение страни ще внасят чуждестранни участници за тазгодишния фестивал на разврата. България не била дорасла за тази “демократична ценност”. Виж, в Бразилия педерастията вече се преподава в училищата и детските градини, застъпниците за християнските ценности са вън от закона, а предупрежденията за възрастта, под която гледането не се препоръчва, не се появява пред филмите с убийства и разврат, а пред християнските програми.
Защо там това пробива, а тук - трудно? Може ли българинът да е по-глупав от бразилеца или по-невъзприемчив? Не! Вижте резултатите от успеха на чуждестранните студенти където и да е по света! Нашите деца са обикновено на първо място!
Тайната на нашата устойчивост е в православната традиция, която вероятно е въпрос и на генетика!
Православието не осъжда извършителя на греха. Смята го за жертва на демоните - поднебесните духове на злобата. Православието осъжда самия грях, защото негов баща е сатаната и негова цел е погубването на човека, силно мразен от демона, защото човекът е венеца на Божието творение!
Ето защо у нас трудно може да се прокара лъжата, че хомосексуалните нямат граждански права! Те имат абсолютно същите права, както всички останали граждани. Никой не ги преследва за упражняването на осъдителния и богопротивен начин, по който задоволяват страстите си.
Двадесет години беззаконие или по-точно на игра на законност очевидно не са достатъчни за българина да забрави, че за всеки грешник има спасение и то се нарича покаяние. Покаянието води при Бога, който очиства душата от извършения грях. Бог обича всяко свое чедо и всекиму желае да се спаси, за да заслужи вечния живот.
Всъщност разликата в мисленето на вносителите и инвеститорите в разврата, съпоставена с това на българина и вярващ или неразкаян грешник, се състои именно в това - западното мислене на привидното християнство съсредоточава живота на човека около годините на неговия земен живот. Православният търси вечния живот. Това е основата на учението на Христа.
Нашите извращаващи своята природа момчета и момичета носят съвестта със себе си всеки миг. Тя е, която ги кара да крият самоличността си, не българската назадничавост. Тези погубващи се деца трябва да осъзнаят, че развратът не е свобода, а робство. В духовен смисъл те са роби на греха, в обществен - на тези сили, които имат нужда от индивиди с гузна съвест, които никога нямат смелост да се загледат в делата на поробителите си.
Деца, опомнете се! Очистете греха от сърцата си и не допускайте други да се покваряват чрез вас!

Първа публикация: в. „24 часа”, 22 юни 2009 г.

петък, 12 юни 2009 г.

РУМЪНСКАТА ПАТРИАРШИЯ В РОЛЯТА НА КЛЮЧ КЪМ ПРАВОСЛАВИЕТО


* Този коментар беше публикуван за първи път през октомври 2007 г. в сайта www . symvol . org , но поради вечно надделяващата в нашата история характерна за българина деликатност се задържа едва няколко дни. Събитията, които статията коментира, са отпреди повече от година и половина, но днешните събития с българския храм в Букурещ показват, че темата е все още актуална и вероятно ще бъде до пришествието на антихриста и пълното заличаване на феномена „национално съзнание”.

От вечерта на 12 септеври т.г. (2007 г. – бел. ред.) Румънската Православна Църква има нов патриарх – роденият през 1951 г. довчерашен митрополит на Молдова и Буковина Даниил. За Негово Светейшество са гласували 95 гласа, а за неговият опонент – митрополитът на Клуж Вартоломей Анания – 65 (при един липсващ или невалиден), както съобщава Ромпрес (http://www.rompres.ro/). Изборът на глава на втората по численост поместна православна църква предизвика неочаквано напрежение, въпреки че изглеждаше логичен, най-малко затова, че от смъртта на Негово Светейшество Теоктист, митрополит Даниил беше временно управляващ делата на църквата-посестрима. Стигна се дотам фондацията "Сармизегетуза" (по името на столицата на Дакия отпреди войните с Рим) да предупреждава в изявление публикувано във вестник Евениментул Зилей (Evenimentul Zilei Nr. 4930), че Румънската Православна Църква се изправя пред „разкол подобен на този в България”. Според същия вестник група младежи издигнали лозунг пред сградата на Патриаршията, в който изобличават новия патриарх като масон (http://www.evz.ro/comment.php?artid=322163&commentid=811189).
С това загадките и напреженията около поместната църква на нашите северни братя по вяра и кръв изглежда само започват да се разкриват, но отговорите на въпросите, които те предизвикват, са все така далечни... Румъния граничеше с бившия СССР и се управляваше от несравнимо по-тоталитарния (в сравнение с Живковия) режим на Чаушеско. Православната Църква обаче преуспяваше, вратите на храмовете бяха отворени, свещенството (поне привидно) се ползваше със закрилата на държавата и дори се говореше за тясно сътрудничество между Църквата и атеистичния режим. Днес Българската Православна Църква изпитва остър недостиг на свещеници, които да богослужат в голямото количество практически затворени храмове в селата и малките градчета. Случва се на един свещеник извън големите градове да се налага да служи в няколко храма отдалечени един от друг, докато, според свидетелствата на запознати, в Румъния дори висшето богословско образование не е гаранция, че на кандидатът за енорийски свещеник ще се намери място. Затворени поради липса на енорийски свещеник храмове практически няма.

Отговорите на тези недоумения вероятно трябва да се търсят в особеностите и странностите на нашата обща балканска история...

Официалната история на Румънската Православна Църква започва с това, че Божиите пратеници-апостолите (Св. ап. Андрей Първозвани и учениците на св. ап. Павел) по предание покръстили людете на север от Черно море, от което следва голямата вероятност това да е станало и на север от Дунава. Особено се подчертава, че по времето, когато днешните румънски земи са били в състава на Римската империя, а впоследствие – на Византия, народът е бил повсеместно част от Църквата Христова. След това дошло „славянското море”, но то не претопило „романското” население, както се твърди за т.нар. „пра-българи”, а станало тъкмо обратното – то било претопено от „римските заселници”. После българите създали своята силна държава на юг и с това връзката между майката на романския произход на нашите съседи и тяхното дъщерно народностно образувание се прекъснала. Следват около хиляда и двеста години на неизвестност и ето, че през 1885 година получава своята автокефалия от Вселенската патриаршия със специален документ вече обособената със своето национално име Румънска Православна Църква.

Църковни и светски историци, филолози и, както е модерно да се определя сега това занятие, политолози не се притесняват от феномена на липсващите векове история и дори се удивляват на факта, че за свой официален (в отсъствието на румънска държавност!), литературен и богослужебен език румънците избрали езика на „претопените” славяни. Тук старателно се избягва споменаването на очевидния факт, че този език е български. За зависимостта си от Константинополската патриаршия в годините, в които Василий ІІ Българоубиец е присъединил отвъддунавската територия се смята полугласно, че това е всъщност обратно въ-държевяване на романите, които толкова силно са мечтаели за обединение с пан-романската митрополия.
Не можем да не направим паралел със съвършено различната реакция на Вселенската патриаршия, когато Българската Православна Църква в същия период – 1870 г., обявява своята самостоятелност. Реакцията е яростно отрицание на това деяние, низвержение на единствения обявил се в подкрепа на българската автокефалия – Иерусалимския патриарх Кирил ІІ, неговото заточаване, след което идва смъртта му, предизвикана от неговите „братя” по вяра, и най-накрая – с многодесетилетната схизма, в която Вселенската патриаршия поставя БПЦ!

На какво се дължи различието в отношението към двете Поместни Църкви?
На премълчавания факт, че от основаването на Първото българско царство до незаконното унищожаване в 1767 година на Охридската Архиепископия на Българската Православна Църква от страна именно на Вселенската патриаршия (със съдействието на османската власт) отвъддунавските православни християни са принадлежали именно към Българската Църква! Титлата на Охридския архиепископ ясно е изразявала това: „от Бога избран архиепископ на Първа Юстиниана, охридски и на цяла България, Сърбия, Албания, Молдовлахия и на останалите”(Църква и църковен живот в Македония – Петър Петров, Христо Темелски, София, 2003).

Това, че народът на Молдавия, Влахия и Трансилвания не се е чувствал част от населението на Римската империя (впоследствие – Византия), а е имал българско самосъзнание, личи от факта, че този народ участва във въстанието за възстановяване на Второто българско царство и то след като 165 години е бил под византийска власт! Друг показателен факт е, че самите инициатори и организатори на въстанието – братята Асеневци по произход са от Трансилвания. Всички останали български царе до падането под турско – също. Царица Теодора – първата жена на цар Иван-Александър е влашка принцеса!

Каква логика може да има в твърдението, че уж романският „румънски” народ през вековете е предпочел за свой официален език българският, след като би трябвало да ползва свободно латинския в неговите ранни и късни форми! Нали този латински (ромейски) е един от двата официални езика на владялата го 165 години Византия? Тук не мога да не си спомня въпроса, на който трябваше да отговори архимандрит Виталий, игумен на манастира Голия в румънския град Яш (където беше катедрата на митрополит Даниил), зададен му по време на Седмицата на православната книга във Варна, септември 2003 година: „На какъв език е говорел молдавският воевода Стефан Велики?” Негово високо преподобие се смути и след кратка пауза отговори: „Езикът на администрацията е бил български...” Защо езикът на администрацията да е бил български, ако всички са говорели на романски език – нали Византия е още жива, жив е и нейният „ромейски” латински? Архимандрит Виталий пропусна да обясни това. Пропусна да обясни и защо именно Стефан Велики е ктитор на българския манастир на Света Гора Атонска – Св. Георги Зограф! Защо да кажем не беше построил молдавски манастир? Или направо румънски? Не пропусна Негово високопреподобие обаче да се похвали с прекрасната техническа база на манастира, неговото радио, печатницата, струваща четиристотин хиляди евро – всичко това дар от едни добри хора от Швейцария, които нито са православни, нито смятат да приемат Православието, но пък много обичат да го подпомагат...

Великата тайна на историята на Румъния и на нейната Православна Църква е, че те са част от историята на България и тази тайна вече не може да се крие в обединеното академично пространство на Европейския Съюз. Отстъплението на „румънската” историография вече е налице: вече е трудно да се намери откритото хулене на България и обявяването на Второто българско царство за „ Империум влахо-булгар на Асан и Петрул” в учебниците на румънските ученици, защото то ще иска доказателства, а колкото и старателно да са унищожавани документите изобличаващи тази фалшификация, наличните, уж потвърждаващи румънистичната версия, будят много въпроси.
Ето защо Румънската Православна Църква не е преследвана във времето на Чаушеско! Тя просто е трябвало да изпълнява своята част от глобалната задача по окончателното заличаване на следите от българския корен на румънците и да поддържа у тях някакъв православен по вид национализъм.

Докато във време на робството Фенер се опитва къде по-успешно, къде по-малко, да елинизира отсамдунавските българи, то оттатъшните са подложени на своеобразен експеримент, основа за който са реално съществуващите малцинствени групи власи (или куцо-власи или аромъни)! Причината е, че отвъддунавските древни българи са били по-многочислени от славяните, както утвърждава това проф. Стивън Рънсиман в своята „История на първата българска империя” (The History of the First Bulgarian Empire, Oxford, 1930).

Защо Вселенската патриаршия играе ролята на духовен поробител на народа ни, няма защо да анализираме в тази бележка. Тази тема е отдавна развита, можем само да добавим пояснението, което прави Ковровският епископ Атанасий (Сахаров) (1887-1962) в писмо до едно от духовните си чеда: „Погледнете например историята на константинополските патриарси през ХVII век. Турските султани били тези, които се занимавали с назначаването на патриарсите, и при това подбирали само хора, показващи, че са в състояние да дават възможно най-голям принос в султанската хазна. Някои патриарси запазвали своя сан по цяла година, други - по няколко месеца, трети - едва по няколко дни. На патриаршеския престол заставали също тайни йезуити и симпатизанти на протестантството. Султанът редувал патриарсите един след друг само защото всеки следващ изглеждал по-обещаващ приносител към султанската хазна. Колко бързи и неочаквани са били тези смени, можем да съдим по факта, че за периода между 1598 г. и 1654 г. са били сменени 54-ма патриарси. Само какво изкушение за вярващите!”
Изводът от думите на еп. Атанасий е, че в определени периоди след падането под османска власт, Константинополската патриаршия е изпълнявала строго политически задачи. Кой, как и защо ги е поставял е тема на съвсем друг размисъл... Очевидното е, че те твърде упорито са работили по заличаването на всякакъв намек за историческата роля на българската държавност, българският език и култура и мястото им на християнизатор на славянските и източноевропейските народи.
Как точно е започнала асимилацията на българите и как се е отнело народностното им име отвъд Дунава е работа на историците да разкажат подробно. Това въобще не е толкова трудно.

Нека се върнем на вчерашния избор на патриарх на РПЦ.
Кой е Негово Светейшество Даниил и защо изборът му предизвиква протести?
Бившият митрополит на Молдова и Буковина Даниил е централна фигура в онази група румънски висши клирици, които се стремят да реформират Църквата. Тази реформаторска линия през 19 век премахва църковнославянския език от богослужението, например. Днес тя е за тясно сближаване с организации, като Световния съвет на църквите, претопяващи Православието сред другите „конфесии”, които се кичат с името „християнски църкви”. През 1979 г. Негово Светейшество е защитил докторат в Института по теология в Страсбург и професура в икуменическия институт в Босе, Швейцария между 1980 и 1988 година, където е и преподавал.
Какво в такъв случай може да ни спре да си помислим, че икуменическата нагласа в РПЦ, премълчаното и преиначеното в нейната история, както и готовността, с която се влиза в сътрудничество с всяка власт, вървят ръка за ръка.

Действителността обаче не винаги съвпада с очакванията и намеренията и ето, че сред уж консолидираната румънска православна община се издига глас на протест срещу обезличаването на светото Православие. Както и да се нарича този народ, какъвто и език да говори, каквото и да мисли за своя история, щом вярва в Бога, Бог не го оставя. Църквата не е сдружение, в което хитреците и обиграните могат да се настанят добре, а идеалистите да се заплитат в техните игри и да ги следват сляпо! Църквата е Самият Бог, защото е Тяло Христово... Вярващият българин, грък, руснак, румънец, сърбин не живее вярата си в Църквата и не участва в нейните Тайнства за личен, национален, малцинствен, семеен престиж! Това прави невярващият, който се прави на вярващ, но колко дълго може да се поддържа такава роля?

Румъния с нейното местоположение, големия брой православни християни и позицията на постоянно замесена в укривателство на една напираща да се осветли историческа истина изглежда лесна за манипулиране страна с лесна за шантажиране Църква, но така е само привидно и, струва ми се, много скоро ще се убедим в това.
Разколът, колкото и да са справедливи неговите подбуди, обаче е противен Богу грях, колкото и голяма съблазън да е бунтът срещу очевидната несправедливост и неправедност. Колко по-добре е обяснил това репресираният в сталинските лагери епископ Атанасий Сахаров, който не похули съветското духовенство, дори, когато негови членове угодничеха на властта: „Не спирам да си припомням примера на Самия Иисус Христос, Който дойде, за да обезсили прототипа на старозаветните свещенослужения. Въпреки това обаче Той - до последния момент от Своя живот - участваше в свещенослуженията на юдейските духовници, при все че в същото време сурово ги осъждаше. И светите апостоли дълго време са посещавали Йерусалимския храм - очевидно до самото му разрушаване през 70 г. от Р. Хр., дори след окончателното въвеждане на християнските богослужения. Участвали са освен това и във вече лишените от сила старозаветни свещенослужения, прекланяйки глави, когато първосвещениците или други свещенослужители са ги благославяли в името Божие.
Църквата Христова е свята и безгрешна. Но до деня на Второто пришествие на Христа само част от нейните членове - тези, които принадлежат към Тържествуващата небесна Църква - няма да съгрешат. Другата част обаче - тези, които принадлежат към Войнстващата земна Църква - ще продължават да се борят и воюват за спасението на грешници, без да ги отхвърлят или пропъждат” (цитат от същото писмо).
Ако някой си е правил сметка, че вярата може да се измерва статистически, а вярващите могат да се манипулират с помощта на това знание, този някой се лъже – та нали във времената на най-големите гонения срещу Църквата тя беше най-силна със светиите си, с мъчениците, с преподобните, с подвижниците и юродивите ради Христа. Не временната човешка власт е дала свобода на православното вероизповедание на братята ни румънци! Такава е била волята Божия, която непрестанно устойва нашето спасение!

събота, 18 април 2009 г.

ЗАЩО ВЯРАТА В ХРИСТОС СПАСЯВА?


Възкресението на Господ Иисус Христос е най-парливата тема за враговете на Православието. Опитите за отричането му започват още на следващия ден след това най-важно събитие в човешката история - отпадналите от Бога иудейски сектанти садукеи подкупват стражата да каже, че е заспала и че учениците му са откраднали тялото. Още тогава е било ясно, че огромната канара, с която е бил затулен входът на гробницата, приготвена от Йосиф Ариматейски за собственото му погребение, не може да се отмести толкова безшумно, че професионалните военни, които стоят на пост само на крачка, да пропуснат това събитие...
За нас, живеещите 2000 години след възкресението, е необяснима упоритостта на ревностните иудеи да отричат факта на събитието, което каленият в пустинята, в заточението на вавилонския плен воден от Бога народ, очаква от векове. Обяснението е много просто - еретиците садукеи са взели властта сред висшето духовенство - първосвещениците, а според тяхната ерес няма задгробен живот! Няма живот след отделянето на душата от тялото.
Възкресението на Христос е всеобхващащо събитие - то е точката, в която развиващата се във времето история се пресича от вечността. Душата е безсмъртна, а земният живот е един кратък епизод, в който човек е задължен да се бори с греха чрез покаяние.
Бог влиза в историята чрез второто Си Лице - Бог Син - Иисус Христос. Живее праведен живот, което е най-важният урок за последователите Му, и чрез вярата във възкресението Си отваря отново вратите на вечния живот в Небесното Царство.
Тленността на тялото и краткият срок на живота на земята е следствие от грехопадението на прачовека Адам, който пренебрегва Божията заповед да не яде от плода на дървото за познаване на добро и зло. Това дърво не се охранява от човека, защото Бог му има доверие. За да се изкупи този грях, човекът трябва да върне доверието към него. Именно това е актът на вярата във възкресението на слезлия от небесата Син Божий. Човекът е слаб и след като напуска небесните предели, облечен в плът - „кожени дрехи", както се казва в Писанието, той вече не живее в онова тяло, дадено му при сътворението, което не воюва с душата, не остарява, не боледува и не гние: „И направи Господ Бог на Адама и на жена му кожени дрехи, с които ги облече" (Битие 3:21).
Изкуплението на греха на недоверието не е по силите на човека - на земята той е слаб и непрестанно го преследват внушенията на неговия измамник. Така човек е осъден да се бори с греха, да му се предава и да се изправя, когато се обръща към Бога за помощ. Тази помощ обаче е възможна единствено чрез вярата в Бога.
Бог Син живее между хората в образа на човек - неговото тяло изпитва страданията, чрез които изкупува цялото човечество. Поради тази необяснима тайна Той е Богочовек - с човешката си природа преминава през страданията и кръстната смърт, но с божествената си природа слиза в ада и разкъсва веригите на живелите до този момент хора. Така пътят към рая е открит.
Особено важно е новозаветното послание, което получаваме от поведението на двамата разбойници разпънати от двете страни на Христос. Единият от тях проклина, докато изпитва мъките на ужасяващото наказание. Другият обаче, благоразумният разбойник, в страданието си се разкайва за всички престъпления, които е извършил през живота си. Така по необясним начин сърдечните му очи се отварят и той вижда до себе си бога-изкупител. „Помени ме, Господи, когато отидеш в Царството Си!" (Лука 23:42) - моли окаяникът, осъзнал, че на кръста плаща за страданията, които е причинил на ближния. И ето, че вярата в Бога, събудила се мигове преди смъртта на тялото, спасява грешника.
Мнозина недоумяват как така Бог ще прости на един негодник, който в продължение на дълги години е ограбвал беззащитни, убивал е и е насилвал? За тях Бог е дал един друг пример - този с грешницата, осъдена да бъде убита с камъни за прелюбодеяние. На събралите се обвинители Господ казва: „Който от вас е без грях, нека пръв хвърли камък върху нея!..." (Иоан 8:7). Всеизвестен е резултатът от тази покана - доброволците екзекутори се разпръсват. Няма човек, който да не е извършил грях. Първият човек, който влиза в рая с Господа в царството Му, е разкаялият се грешник!
Човекът е двусъставен, както разбираме от свещеното писание - Бог създава неговото тяло от материята, която там е наречена глина. А след това вдъхва в него душа - живот, който идва непосредствено от Божия Дух. Докато пребивава в блаженство в рая, човекът живее в тяло, но това тяло има съвсем различни свойства от тялото, в което живеем в сегашния си живот, то е различно от износващите се „кожени дрехи", които само приемат неговата форма. Както пише през 1939 г. тогавашният преподавател в Пловдивската духовна семинария Б. Попов, по тялото си човекът прилича на материалния свят, а по душата си - на Бога. Тялото „е оръдие, чрез което душата се проявява и властва над света и твори в света, както Бог е определил. Чрез него душата влиза в допир с външния свят, откъдето черпи материали за своя вътрешен живот. Човешкото тяло е една чудна съвършена машина, която говори за своя мъдър създател. Който и орган да разгледаме, ще видим, че в него са приложени по един съвършен начин биологичните и физическите закони, че проявите му са в пълна хармония с всички останали органи. Какво голямо разнообразие в човешките тела и особено в израза на лицето!" пише Попов.
Господ е показал на учениците Си какви свойства ще има тялото след възкресението на целия човешки род. Той влиза при тях през заключена врата, яде късче риба и вощен мед, за да покаже, че Тялото Му е съвсем материално. Но то е материално, когато душата пожелае това. Когато Иисус Христос се явява на вървящите към Емаус ученици, те не Го познават до момента, в който благославя хляба, преломява го и „очите им се отварят". Те Го познават, а Той става невидим за тях (Лука 24:13:33).
Така според православната вяра Христос невидимо присъства между нас, когато се събираме в Негово Име. Особеното усещане на благодат по време на богослужение и най-вече по време на светата Литургия се дължи на това благодатно присъствие.


Първа публикация: в. "Монитор", 18 април 2009 г.

четвъртък, 16 април 2009 г.

ЦЪРКВАТА НЕ Е ПЛАЖ – ДА СИ ПО ДЖАПАНКИ!


Враговете на Православието, днес олицетворявани от министър Даниел Вълчев, са се постарали в продължение на няколко десетилетия да създадат грешен образ на Църквата като на сдружение на попове, упражняващи влияние върху неграмотни бабички. Истината е напълно противоположна. Православната църква на българите е дала вяра, дух и книжовност на славянския свят. Когато Иван Шишман изоставя столицата и народа си, отбраната на Търново се организира от обявения за светец Патриарх Евтимий. В отсъствието на държавност през турското робство Църквата възражда образованието. Също и културата във формата на българското читалище. Православието, образованието и културата в единството си представляват българския дух, когато държава България няма. Само още един народ е оцелял без държавност, обединен от вярата - старозаветните евреи. Този, който си поставя за цел да унищожи българския дух, да ни превърне от народ в население, се захваща да изгони вярата от образованието и културата. През социализма това вървеше с държавно насилие, сега картината е друга и даниелвълчевци много разчитат да са успели да си свършат работата добре в последните десетилетия, но си правят сметката без кръчмаря.
Доказателство е многочисленият народ, който влиза в храмовете на големите християнски празници. Всеправославната среща в Солун през 1998 г. осъди – познатото и у нас явление “прозелитизма” - ходенето по къщите и агитация на вероизповедание на улицата, преследване на набелязани обекти на проповядване. Става дума за протестантските секти, по-голямата част от които са извън закона. Православието не постъпва така. Иисус Христос произнесе земната Си проповед преди 2000 години и всеки знае къде и коя е Църквата Му.
Редът в Църквата е положен със създаването на Църквата, обсъждан е на Вселенски събори. Който не знае – да пита. Никой свещеник не би отказал да отговори. Друг е въпросът, че обръщането на черквите в музеи изработва лош рефлекс на влизащите в храма да настояват за някакви “граждански права”, да не свалят шапка, да влизат с къси панталони, по джапанки или жените да са облечени като за плаж. Такова поведение е повече от лицемерно. Никой няма да си позволи да влезе така в джамия или в синагога. В православната черква обаче може, нали сме толерантни!...
Миналата година в навечерието на Великден младежи от Петдесятната църква дойдоха да залепят пред православния храм “Св. Димитър” в квартал Хаджи Димитър плакати, рекламиращи американски филм за Христос, който силно противоречи на православния догмат. Такива акции духовните бракониери провеждат винаги по Великден с намерение да отклонят колкото може повече души от православното общуване с Бога.
Хората не са загубени. Макар да ги има и тези, които не помнят защо са в черква. Преди време едва убедихме един напит здравеняк, който водешекавказка овчарка на каишка, че трябва да излезе от двора на храма с кучето. В централните храмове се случва на Великден да дойдат станали от маса порядъчно почерпени нашенци, които естествено не могат да стоят чинно, нито да участват молитвено в службата. Тазигледка е добре позната. Тя прави впечатление, но с присъствието на тези объркали се хора съвсем не се изчерпва числото на дошлите на службата. Все пак мнозинството идва да съпреживее светлото Христово Възкресение, което отвори вратите за нашето възкресяване в Съдния ден, стига да имаме вяра в Христа.

Първа публикация: в. „24 часа”, 13 април 2009 г.

понеделник, 13 април 2009 г.

ЗАЩО РАЙЧЕВ ГОВОРИ ПРОТИВ ЦЪРКВАТА?


За Андрей Райчев времето е спряло. Опитът му от 6 април под заглавие „Да поговорим против Църквата” отново ме върна във времена, в които този извел наглостта до съвършенство вечен консултант, тогава съветваше репресивния апарат на ЦК на БПК. Тезите са същите, човекът е същият, само косата е побеляла. Тогава обаче слушателят и читателят нямаха избор да изразяват собствено мнение. Райчев го правеше вместо тях. Днес обаче това не е така...
Това е едната причина да помоля редакцията на вестника да помести този „отговор по право”. Другата е, че преди 22 години бях прочел статия на „просветения идеолог” в „Работническо дело”. Горбачов подаваше методика за „преустройство” и по-оправните „съветници” в страните от съветския лагер вече разработвата творчески прилагането им „по места”. Потърсих Райчев в редакцията на вестника и му оставих едно разсъждение на няколко страници за това, защо сме осъдени да възприемаме в живота си, в бита си, в културата си модели, които се създават в чужбина; защо тогавашната социалистическа България е въведена в положението на духовна провинция. Имахме няколко дни по-късно един разговор на крак пред служебния вход на „Партийния дом” – там беше кабинетът на съветника.
Така че гледам на този отговор като на продължение на онзи разговор, макар да съм сигурен, че Андрей Райчев не си спомня за него...
Няма да преразказвам статията, чието заглавие е достатъчно красноречиво. Ще се опитам да подредя по важност тезите, изтупвани от прахта, когато на някой професионален консултант му се стори, че гражданството вече ги е забравило.
Най-важната от тях е, че Църквата е „най-богатият субект в България, който има имущество за няколко милиарда евро”. Под имущество Райчев разбира сградите и манастирите на Българската Православна Църква, които заедно със земята под тях и прилежащи терени, този информиран човек оценява на няколко мириарда евро. Или поне тази част, която е върната на Църквата. Защото далеч не всички „имоти на Църквата” са й върнати. Твърде много от тях продължават да носят доход на държавния бюджет, както по времето на социализма в някакъв смисъл допълваха „трудовото” възнаграждение на Райчев. Нямам предвид отдавна продадените, чиито документи са унищожени. Понятие като „църковна олигархия няма”, тъй като Църквата според Устава си не позволява на висшия клир да има свои частни средства.
„Училището, - както внушава Райчев, цитирайки К. Колев, - се базира върху науката, т.е. върху свободата, съмнението и абсолютната забрана да се смята нещо за вярно само защото го пише някъде.” Да оставим, че съмнението в „записаното някъде” струваше главите на съмняващите се, докато Райчев им преподаваше категорическия императив, че Бог няма. Как е възможно обаче такова безочие: българското училище е създадено от православни духовници – от Св. Климент Охридски, Св. цар Борис-Михаил. То е било огнище на православната духовност и именно райчевите „другари по оръжие” му отнеха свободата да бъде такова. Нима Райчев мисли, че поколенията, които помнят това, вече са си отишли? Че са забравили за убийствата без съд над свещеници и миряни? Че са забравили какво се случваше с тези, за които се каже, че са ходили на черква?
„Науката”, на която уж се базирало училището е обречена да остава винаги теория. За да избегне критиките на своята нестабилност, част от тази „наука”, която за Райчев беше и очевидно още е идеологическа, си служеше с репресии. Тези репресии само през 20 век отнеха живота на стотици милиони хора. Това ли той нарича свобода на науката?
Очевидно е, че Андрей Райчев вярва, че е необикновен човек, защото не е „обикновения човек”, за когото Православната Църква „присъства чрез долнопробни суеверия”. Това, според него, са чудотворните икони, светената вода. Той не вярва те да имат допир със светостта, следователно те са празноверие, което „по нищо не се различава от „вярата” в НЛО”!
За него Църквата се схваща като „митница на Бога”! Нормално е човек да има или да няма православна вяра в Бога. Но да не уважава Неговата Църква, Чието основаване е описано в Евангелието и Чиято традиция се явява Православието, това е неразбираемо.
В интервю полемизирайки с един скандален политик Андрей Райчев подчерта еврейската среда, от която произхожда. Спомням си, че още тогава се учудих на омразата му към Православието, което спаси българските евреи с подвига на екзарх Стефан заплашил да отлъчи монарха от Църквата и с това да го детронира по смисъла на Търновската конституция. Нали за това Българската Православна Църква има своя паметен знак в Яд ва-Шем – израелския мемориал на Холокоста!
Или Райчев така се отнася към религията въобще? Но тогава той влиза в остър конфликт със съплеменниците си – нали държавата Израел има министър, който се занимава именно с религията! А лидерът на утрарелигиозна партия там от няколко дни е министър на вътрешните работи! Там ще смее ли да нарече равинския институт „митница на Бога”? Няма! Тук обаче може. Ние сме известни с тази „долнопробност”, която се нарича и търпимост. Как един Андрей Райчев би могъл да вирее в нашата долнопробна страна, ако я нямаше тази търпимост? Защо пък тогава живее в Мюнхен и залива с „висока проба” материали българската секция на Дойче веле, която някога даваше трибуна на хората преследвани от райчевци?...

Вестник “Труд” - 13 април 2009 г., нередактиран вариант

събота, 4 април 2009 г.

ДАРВИНИЗМЪТ срещу БОГА. Необходим е изключителен фанатизъм да се вярва, че животът се е самосъздал


Десетилетия наред сме убеждавани, че религията е нещо мракобесно и вече все по-трудно забелязваме, че престъпленията срещу човечеството са производни именно на възгледа, наричащ себе си „а-теизъм" - Френската революция, Октомврийската с гражданска война в Русия, Втората световна война... Крайни репресии въведоха атеизма в социалистическото училище. Затова е повече от лоша шега да се говори, че в институцията, наречена „светско училище", религиозните символи проявяват агресия. Не вярата в Бога върши това, което се описва в криминалните хроники у нас и в чужбина. Не тя подтиква деца към най-ужасни престъпления. Това прави липсата на вяра в Бога, на която се противопоставят стари и нови недоказуеми теории, една от които е прочутата Дарвинова теория.
Дарвинизмът е част от т.нар. еволюционна теория, която е сбор от различни биохимически, биологически и прочие теории, но все пак заема централната част в тях с авторитета на първооткривателството.
Противно на повсеместното мнение, Дарвин обаче не е бил атеист!...
Израснал под атеистичното влияние на известния в околността лекар Робърт Дарвин, Чарлз от дете събира колекция от насекоми, без да убива... събирал само мъртвите бръмбарчета, защото смятал, че няма право да отнема живот! Останал от дете без майка, бъдещият символ на атеизма е записал в своята „Автобиография", че когато закъснявал за училище, „усърдно молел Бога за помощ", а когато получавал добра бележка, това се дължало „на молитвата".
В детското си съзнание Чарлз ясно виждал каква е участта на отпадналите от Бога след смъртта на физическото тяло... Бъдещият известен биолог записал медицина в Единбургския университет. Християнин по вяра обаче, младежът не можел да понася гледката на кръв и трупове и това го принудило да се откаже от медицината. Изглежда, че баща му бил забелязал религиозността на Чарлз, защото го посъветвал да стане... свещеник! Чарлз Дарвин станал студент по богословие в Кембридж, където получил бакалавърска степен по теология. Вместо да заеме веднага мястото на провинциален пастор обаче младежът се включил в известното петгодишно околосветско пътешествие, взимайки на борда на кораба Библията и религиозно-мистичната поема на Джон Милтън „Изгубеният рай". Дневникът, който Дарвин води по време на пътешествието и който издава след завръщането, е ключ към разбирането на неговата теория. Този дневник дори поставя под съмнение доколко „еволюционната теория" има правото да си присвоява теорията на Дарвин! „Струваше ми се, пише Дарвин, че тук присъствам при самия Акт на Творението".
Виждайки така различните от британската среда флора и фауна, в заключителната глава на дневника си той пише: „И тук, и там ние виждаме храмове, пълни с разнообразните произведения на Бога на Природата. Никой не може да пребивава в тези диви места, без да изпитва вълнения и без да почувства, че в човека има нещо повече от простото дихание на неговото тяло".
Драмата на Дарвин започва по необясним за самия него начин... Имайки добро образование, Дарвин разбира, че е на прага на световната известност, нужно е само да опровергае някое съществуващо до този момент убеждение...
В края на живота си той все пак признава в писмо до приятеля си Форсайт: „И в най-крайни моменти на колебание аз никога не съм бил атеист в смисъл да отричам съществуването на Бога"... В съзнанието му мига червената лампичка, че еволюционният възглед е лесно опровержим. „Защо всеки геологичен слой не е пълен с междинни биологични видове? - смущава се той. - Може би това ще е най-силното възражение срещу моята еволюционна теория!"
В „еволюционната теория" наистина липсва един изключително важен елемент: доказателство, че видовете преминават един в друг. Процес на такова преминаване не е наблюдаван до този момент.
За хората, които са под влияние на узаконеното предположение за самосъздалия се живот, е трудно да се разбере защо в XXI век големи учени, светила в различни клонове на науката, вярват, че животът е създаден от Бога. А и през ум не им минава, че е необходим изключителен фанатизъм да се вярва, че животът се е самосъздал. На такова събитие никой никога не е присъствал. Обратното обаче е съвсем очевидно - животът съществува без да може процесът на създаването му да се имитира. И това е най-необоримото доказателство за съществуването на Бога-Творец.
Научните опровержения на дарвинизма са многобройни. Докладите от международната конференция от 2006 г. на Лондонското кралско дружество например, посветена на произхода на живота на земята. Те са повече от 200 и в болшинството си признават, че предположението на Дарвин за възникването на живота в малък термален басеин е несъществено, че нищо не доказва възникването на амиокиселини при „естествени условия" и т.н.
Дарвинизмът си остава теория... Но пораженията, които тази теория нанесе и нанася върху съзнанието, са огромни. Най-големи са пораженията обаче, когато "рожбата" на Дарвин е използвана за политически цели.
Ако теорията е вярна, то нищо не би трябвало да ограничава живите създания да продължават да се възпроизвеждат в нови и нови видове. Но тогава човекът също е стъпало в еволюционната верига. Измежду хората се пръкват свръххора, а от тях пък - свръхсвръхчовеци. На нас това може и да ни е смешно или пък да ни припомни някой от стотиците вече сюжети за свръххора, които съвсем не случайно произвеждат развитите киноиндустрии. На жертвите на хитлеризма обаче никак не им беше до смях. А чудовищния възглед на Хитлер (между другото и този на Сталин) почиват на „еволюционната теория".
Православието обаче казва нещо съвсем друго: че всяка душа е скъпа Богу и че Бог желае всеки човек да се спаси.

Критика на еволюционната теория

В доклада на грузинския професор Амиран Пирцхалава „Критика на еволюционната теория от позиция на съвременните достижения на биологията", прочетен на заседание на креационисткото дружество при Грузинската патриаршия на 27 февруари 2009 г., пише: „Всички живи организми са създадени на ниво молекулярна биология; всеки клас е уникален и е изолиран от другите. Те не са свързани едно с друго чрез звена-посредници. В живите организми протичат изменения, които се пораждат от следните фактори: околната среда, рекомбинация на гените, мутация и естествен отбор. Въпреки това обаче предизвиканите от тези фактори изменения неизменно се ограничават в пределите на дадения вид и не способстват за възникването на нови видове живи организми. Произходът на новите видове е свързан със свърхестествени причини - с чудото на Творението. При това принципиален признак за креационния модел (моделът на Сътворяването - б.п.) се явява съществуващото в природата ни генетично многообразие, структурно съответстващо на Божието повеление: „Плодете се и се множете".

Адолф Хитлер – последователят

Антъни Нивърд намира безброй допирни точки между дарвинизма и идеологията на един от най-големите злодеи на ХХ век. В статията си „Дългът на Хитлер към Дарвин" авторът просто припомня някои пасажи в „Моята борба" на Адолф Хитлер. На смяна на неотменимите права на личността дойдоха принципите на евгениката, основани на дарвинизма и по-късно приети на практика. Както се вика, без коментар: „Този, който иска да живее, трябва да се бори; този, който не желае да се бори в този свят, където постоянната борба е закон на живота, няма право на съществуване... Силната раса ще изтласка слабата... На природата са противни бракове между силни и слаби, но още повече й е противно смешението на висша и нисша раса, защото това е способно с един удар да разруши всичките й трудове по въвеждането на висшата раса, което се извършва в продължение на стотици хиляди години...
…Народната държава е длъжна да постави расата в центъра на живота... Тя трябва да следи за това децата да се раждат само здрави... Държавата трябва задължително да забрани да се размножават всички, у които има явни или наследствени болести и тази забрана трябва да бъде осъществена на практика" (Hitler, A. Meim Kampf (1933), tr. R. Manheim, Hutchinson 1969).

Първа публикация: в. „Монитор”, 4 април 2009 г.

четвъртък, 26 март 2009 г.

САТАНИСТКИТЕ СИМВОЛИ СА ПО-ОПАСНИ ОТ ЗАБРАДКИТЕ!


Докато бил министър, Даниел Вълчев нямало да позволи забрадки в училище! Училището било светско. Това е есенцията на проекта на Закон за образованието, което той смята за дело на живота си. По-обосновано министърът пояснява, че религиозните символи нямат място в училището, кръстовете трябва да бъдат забранени ведно със забрадката на учителката в Ковачево.
Забрадките обаче никому нищо не са сторили. Те не са свидетелство за принадлежност към „радикално ислямско движение", а за съпричастност към исляма. Ислямът обаче е официално регистрирано вероизповедание, а радикалният ислям пък е политическо движение, несъвместимо с догмите на религията, най-малко защото ислямът забранява самоубийството на атентаторите-камикадзе. Това наскоро добре обясни арабистът Киряк Цонев.
Православната традиция също изисква жената да е забрадена. Вгледайте се в снимките на българските жени отпреди няколко десетилетия - за тях забрадката е норма от най-ранна възраст и се носи и в училище, и навсякъде другаде.
Всъщност дали точно забрадката от Ковачево дърпа нещата в образованието назад? Дали тя ни прави една от последните страни в Европа по грамотност по време на мандата на Вълчев? Не. Там ни поставя неговата работа като просветен министър. Той смята, че трябва да се разправи с „религиозните символи" в училището, защото сам себе си изповядва като „атеист". Трябва ли обаче заради убежденията на един човек да забравим, че историята на неговото „светско училище" не е историята на българското училище? Да забравим Св. Климент Охридски, чието име носи Софийския университет? Охридската, Преславската, Търновската книжовни школи?
Как могат да се премахнат кръстовете от герба на Републиката? Там те са точно 6! И този герб, както подсказват юристи, се поставя върху дипломите на това училище. Ако министърът толкова държи да се пребори със символите, ще трябва да престане да носи вратовръзка с „уиндзорски възел", защото във Великобритания монархът е глава на Англиканската църква. Същото важи и за панталона с ръб. Той е въведен от някогашен британски престолонаследник, тоест от потенциален глава на тази църква.
Защо обаче и дума не обелва министърът за сатанистките символи по якетата и фанелките на любителите на металния рок? Смята ли той, че ще трябва да се ограничи показването на националните флагове на страните, които са включили кръста в своите гербове? А как мисли да обясните защо не трябва да се показва флагът на Израел, например, нали в центъра му е един друг „религиозен символ"?

В. “Политика”, 26 март 2009 г.

неделя, 22 февруари 2009 г.

ТРАДИЦИЯТА НА КОРБАНА


В няколко столични православни храма все още може да се присъства на една отмираща традиция – приготвянето и раздаването на корбан. Това са „Свети Димитрий”, „Св. Мина” в квартал Модерно предградие, „Преображение Господне” в Лозенец, „Св. Богородица – Живоприемни източник” – в Подуене, където са се венчали Яворов и Лора, без да броим храмовете в кварталите, които са села допреди няколко десетилетия... Сутринта на Димитровден е. Службата едва е започнала, но в двора на „Св. Димитрий” вече има хора с торби и чанти. Част от тях така и не влизат в храма. Службата свършва и корбанът в столитровите казани се освещава от свещеник. Тези, които са се черкували излизат от черква и се нареждат на образувалата се опашка. За тях, които са участвали молитвено в службата, това, което ще получат е освещение. Взели са анафора или са се причастили с претворените в богослужбата дарове, след като са постили, изповядали са се и са получили благословение да вземат причастие. За тях няколкото глътки корбан са завършек на празника в чертите на храма. За другите, някои от които се колебаят при въпрос какъв празник е днес, това, което се случва е раздаване на храна... Това са предимно възрастни хора, по-голямата част от живота на които е минал във времената на „развития социализъм”, които са възпитавали децата си в дух на атеизъм и са сочели „поповете” като „народни потисници”. Божието вразумление сега се изсипва върху тях. Те пренасят социалните си навици от безчислените опашки, на които са чакали през годините и са настоявали за предимство по причина на политическа принадлежност или като на социална придобивка.
Дошлите на големите празници фото и телевизионни репортери много ги обичат и обективите им ги търсят упорито, за да хванат измъчени лица с протегнати ръце с празните съдинки, докато устата убеждават ненужно, че са болни, че са инвалиди, че едва стоят на краката си... Напразно ревностен енориаш се опитва да отклони репортерите като се позовава на член 32 от Конституцията, съгласно който никой не може да бъде сниман без негово знание. Единственото, което се чува от страна на нагъл фотограф, който се радва неприкрито на суматохата, е: Ти, пък какъв си тука!
И едните и другите са чада Божии, само че блъскането по силата на навика, невъзможността за няколко минути да се променят навици създавани с десетилетия, превръщат раздаването на корбана в изпитание за църковните служители и енориашите, които им помагат в раздаването. Съсредоточени само върху това, което се раздава, дошлите само за корбана не обръщат внимание на обясненията, че всичко това се раздава, защото черкуващите се са събирали пари в последните седмици, купили са продуктите и са участвали в приготвянето... Че не е важно количеството на това, което е осветено, че то няма да нахрани тялото, а ще освети душата за празника... През цялото време фотографите щракат с апаратите и мигом си тръгват, когато на опашката остават въцърковените – тези, които чакат търпеливо, благодарят на Бога и поздравяват за празника. А празникът бушува с настроението на хилядите, които ще се извървят в храма до края на деня независимо дали е работен ден, защото атеистичността на българина е мит. Българинът всъщност е дълбоко вярващ човек, но не обича да демонстрира вярата си, да се тръшка пред всички в земни поклони и да се моли в изстъпление. Тези, които по някаква причина, най-често кореняща се в новата история, са се откъснали от вярата, но по Божия милост отново са получили този дар, понякога стават по-ревностни от другите, които не са забравяли Бога и в годините на всеобщо отстъпление от Христа...
„Защо тук пише „корбан”? – пита строго женица в пенсионна възраст. – Аз съм учителка и ще ви кажа, че според литературната норма, трябва да го напишете „курбан”! Това е черква все пак!” На гневното поучение свещопродавачката, до която седи касичката за събиране на средства за корбана, вдига вежди и поглежда безпомощно. Млад мъж, пък се заема да обяснява, че „нормата”, както винаги, е изкривила истината под претекст, че грешното изговаряне или изписване е „придобило гражданственост”. В подкрепа той взима една от Библиите за продаване, отваря на Евангелието според св. ап. Марк и чете стих 11 от глава 7: „Ако някой каже на баща си и майка си: корбан, сиреч, дар Богу, е онова, с което би се ти позувал от мене, - такъв вие не го оставяте вече да стори нищо за баща си или за майка си...”
„Корбан! – натъртва той. – Това, както виждате, ще рече Богу дар! Вярващите събират пари и раздават храната, която са приготвили на ближните...”
Това е „богословието” на корбана. У ближния е Божият образ, затова раздаването на осветения православен „корбан” е „Богу дар”! Тази дума Иисус Христос е превеждал на учениците си, което означава, че още тогава, тя е била неразбираема. По това време иудеите говорели арамейски, а техният собствен език е бил достояние на свещениците и левитите. Тази подробност отхвърля твърденията на мнозина, че думата е от арабско-турски корен и предполага ритуал на заколение на животно. Протестантските и друговерните опоненти на Православието много обичат да посочат примера с „курбана”, като старозаветен анахронизъм. Те просто не знаят, че корбан е както ястието от месо, така и от риба, постното или строго постното (без олио) ястие, което се освещава и раздава на ближия в радостта на православния празник! Когато празникът се падне в постен ден – сряда, петък или по време на някой от четирите големи поста, тогава ястието естествено е без месо! А заколението на животното не може да се обвързва с какъвто и да било християнски празник. Друг е въпросът, че всичко, което Бог е осветил за храна, може да се раздава като корбан.
Днес традицията на подготовката, приговянето и раздаването на корбана не навсякъде пази връзката със своите корени в църковната традиция. Нейна разновидност е т.нар „празник на селото”, който обикновено тръгва от деня на почитане на светеца, чието име носи черквата в селото. Тъй като тази традиция е стародавна, то корбаните на село обикновено са по стария църковен календар, който е назад с тринайсет дни от новия, приет преди по-малко от половин век.
Понятието „корбан” има и своята кулинарна характеристика. В източната езикова област, където „я” замества западнобългарското „е” в някои думи (мляко-млеко, хляб-хлеб и т.н.) под корбан обикновено се разбира сварено във вода овче или шилешко месо. Това, което се добавя е сол. В по-редки случаи – зърна черен пипер, а някъде и малко ориз. В Западна България се приготвя т.нар. „червен” корбан, в който освен месото се слагат и зеленчуци – лук, чушки, домати, както и яйчена застройка. В Шопско пък се приготвя често стар фасул с овче месо. Много често в Софийско корбани, които тук в селата се наричат „оброк”, се правят при оброчни кръстове, с което този край е осеян в отглас от времената, когато тук е била Малката или Софийската Света гора. Всеки оброчен кръст е изграден от фамилия, която изпълнява семейната традиция да прави оброчното приношение на деня на светията, на който е наречен оброкът.
В „Св. Димитрий” рецептата за корбана с месо съществува в два преписа, като основата е една и съща, но разликата е в по-голямото поне три пъти количество олио, в тази отпреди четиридесет години. Очевидно тогава готвенето с повече мазнина е било смятано за по-празнично.
В столицата все по-рядко се готви на жив огън, тъй като градската среда трудно пази спомените за своя селски произход. За това къде ще се раздаде корбан обаче добре се знае от черкуващите се, както и от тези, които образуват опашка преди да е свършила службата. Тази наглед разбираема и свързана с умението на нашия народ да празнува приповдигнато и със задължителна трапеза, е всъщност доказателство, че Православието е здраво вкоренено в мисленето, бита и представите за ежедневие и празник на българина.


Първа публикация: в "Монитор" от 21 февруари 2009 г. под заглавие "Постът не е диета, а изпитание"

неделя, 18 януари 2009 г.

КАКВО БЕШЕ ВАНГА ЗА БЪЛГАРИЯ


Епохата на полиране на мозъци наложи напълно погрешни клишета като това, че богомилството уж е някаква кой знае каква национална гордост, докато всъщност е една от причините за отслабване на централната власт и падането под турско. Друго такова клише е гордостта с нарочената за „пророчица” Вангелия Гущерова от Петрич. Кой да помни, че последния пророк е свети Иоан Предтеча, а след него може да има само светии-„прозорливци”, както казва Православието, не и пророци! Митът за „петричката врачка” е уникален с това, че се създаде във времето на държавен атеизъм и всякакво осъждане на „нетрудови доходи”. Пред вратата на Ванга обаче имаше държавен охранител – милиционер. Имаше записвания и се плащаше такса, която май отиваше в общината. Какво по-ясно доказателство за това, че а-теизмът (противобожието) и магьосничеството вървят ръка за ръка. Пред обиталището на врачката спираха държавни автомобили и с нея се консултираха малки и големи диктатори, които имаха власт да вкарват в затвора за „религиозна пропаганда”. Нищо, че по това време светила в медицината, като завеждащия отдел кадри на здравното министерство проф. Иван Попвасилев, професорите Сашо Божинов, Пухлев от Висшия медицински съвет я квалифицират като „измамница”. За измамницата не е невъзможно да се съюзи с рогатия, за да получава материал за делата си.
Най-необяснимото в мита обаче е несъответствието между възприетото впечатление за нейната „дарба” да предсказва и действителността. Не беше достатъчно това, че България не отиде на финал на Световното първенство по футбол в САЩ, както врачката каза чрез медиите. Нито че по подобен начин времето опровергаваше едно или друго „предсказание”. Изследователят на „феномена” Ванга проф. Лозанов беше „открил”, че от предсказанията на врачката достоверни се оказват около 60 %. За каква пророчица може да става дума, дори и тези проценти да са верни? При пророците всяка дума се потвърждава от историята, защото чрез тях Господ-Бог Свети Дух говори на хората. Щом става дума за проценти, значи не Бог, а някой друг говори на Вангелия. Кой може да е той, ако не Божият враг – сатаната. Само че той съвсем не може да види всичко в настоящето, да не говорим за бъдещето. Според учението на Православната Църква падналият ангел, който не спи, не се храни и съществува от началото на създаването на света, слухти и наблюдава всичко, което обаче Бог допуска той да види. Когато човек се предава на греха, Бог допуска той да падне в ръцете на дявола, защото сам го търси като баща на греха в света. Тогава рогатият вижда какво става в сърцето на човека и може да проследи неговите действия. Притежавайки интелект и огромен опит рогатият може да предвиди някакви човешки действия, както това не може да направи и най-добрият компютър. Само че той не може да види това, което Господ не му разрешава да види. Падналият ангел е вътре в творението и подобаващо на ролята, която сам е избрал, върши своето вътре в тази свръхсложна система без да може да излезе вън от нея и да управлява нейните процеси. Най-сигурният начин човек да се опази от окото на сатаната е да потърси Бога чрез кръстния знак, молитвата и покаянието. Вангелия очевидно не прави това и става рупор на лукавия лъжец. Това би било смешно или поне любопитно, ако според една друга статистика през „кабинета” и не бяха минали 500 000 души! Познавам доста хора, които са ходили при Ванга. На нито един от тях тя не е познала настоящето, а в тълкуванието на миналото има много сериозни несъответствия, колкото и всеки човешки живот да се движи в една и съща схема „раждане-живот-смърт” и колкото и да си приличат радостите и скърбите в тази схема.
Човекът е мразен от дявола, защото е венец на творението – има дух на живот, предаден му от Бога Творец, има душа изпълнена с този дух, и тяло, чрез което влиза в съприкосновение с материалния свят и чрез което му въздейства за прослава на Божието име и за своя полза. Бог забранява на човека, който се предава на измамника дявол и бива изгонен от рая, да врачува, да извършва действия с помощта на дяволската сила, защото така се обвързва с духа на мрака за своя погибел. Затова в Свещеното писание не веднъж се дават на боголюбивите човеци указания като това от книга Второзаконие на Стария Завет: „не бива да се намира у тебе (такъв), който прекарва сина си или дъщеря си през огън, предсказвач, гадател, вражач, магьосник, омайник, ни който извиква духове, ни вълшебник, нито който пита мъртви; защото, всеки, който върши това, е гнусен пред Господа, и тъкмо поради тия гнусотии Господ, Бог твой, ги изгонва отпреде ти” (Второзак. 18:12). Нима само от този цитат да не става ясно, че Ванга е в числото на осъдените от Бога – нали тя твърдеше, че говори с мъртвите! Къде води тогава наглото желание на вещицата да отвори „храм” в Рупите? Води право в ада тези, които я възхваляват като пророчица, но се стреми и да завлече в геената огнена и всички тези, които по един или друг начин са замесени с това скверно мероприятие. Суеверните, мързеливи в духовно отношение, приемащи греха като някакъв неизбежен компромис с битието, поколения на социализма и това, което се случи след него, влизат „да запалят свещичка” пред образа на онази, през чиито уста сее лъжите си лукавия... Това вече не е падение, това е гибел.