четвъртък, 25 февруари 2016 г.

В НАВЕЧЕРИЕТО НА ГОЛЯМОТО ПРЕДАТЕЛСТВО


Съжалявам за гръмогласното заглавие, но нищо друго не ми идва наум след прочитането на „проекта на документа на Всеправославния събор (и т.н.)“ относно „Отношенията на Православната Църква с останалия християнски свят“, така, както е публикуван на сайта на Руската Православна Църква (http://www.patriarchia.ru/db/text/4361154.html). Откровено казано, в първия момент си помислих, че някаква групичка кариеристи и измамници, с каквито днешните времена изобилстват, си е позволила през главата на представените в Шамбези Поместни Православни Църкви в края на този януари да пробута един циничен и нагъл заместител на всичко това в нашата вяра, което ни прави православни…
Чудя се, как възприемат този образец за подлост и предателство тези отци, братя и сестри, с които в последните години се е случвало да си говорим за неизбежното идване на антихриста, и които смятат, че става дума за нещо много далече във времето…
Моля да ми простите вероятната липса на последователност в това, което пиша, но потресът е голям. „Документът“ ме връща в онези години, когато социализмът изглеждаше вечен, а по време на единствените възможни форми на обществен живот специално обучени лъжци сочеха несправедливостта като висша справедливост и лъжата като окончателна истина. Същото безсилие на съвестта, която се принуждаваше да вярва, когато разумът показва съвсем различна действителност.
Очевидно „бедата идва от начетените“, както е пророкувал св. Козма Етолийски преди 200 години, защото от текста лъха на богословски катедри и на пошъл кариеризъм, не без самочувствие обаче.
В следващите редове ще се опитам да представя първоначалните си впечатления и съм убеден, че всеки що-годе грамотен в православната догматика и канон читател ще си допълни картината.
Още в първа точка без следа от неудобство се стоварва твърдението, че „Православната Църква, бидейки Една, Свята Съборна и Аполстолска Църква, в дълбоко църковно самосъзнание твърдо вярва, че заема главно място в процеса на движението към единство на християните в съвременния свят (подч. мое)“! Да оставим, че изрази като „дълбоко църковно съзнание“ и „твърдо вярва“ са чисто и просто пренесени от комсомолската и партийна лексика, а това подсказва и къде са придобили квалификацията си творците на това безумие. Престъпното тук е да се припише на Едната Свята и Апостолска Църква някаква роля, каквато тя, именно като Една и Апостолска не може да има – да участва в „процеса на движението за единство на християните“, които се намират точно в тази Църква и следователно няма защо някой да се бори за тяхното „единство“. Номерът тук е да се възприеме, че другите организации, които противно на определението на Символа на вярата, наричат себе си „църкви“, са „християни“ обединени в „църкви“, както става ясно по-нататък в частта посветена на т.нар „Световен съвет на църквите“. Какви „църкви“ след като Църквата е Една! Всеки, който е отпаднал от нея и проповядва нещо друго, е осъден на анатема, по думите на св. ап. Павел! Значи още тук сме заставени, ако не внимаваме, да допуснем еретиците, за разграничение от които са свиквани Вселенските Събори, за „християни“, каквито сме и православните членове на Едната Църква!
Тук просто не можех да не си спомня думите на завеждащия външни връзки на Руската Православна Църква митрополит Волоколамски Иларион казани на 23 декември 2013 г. на среща със сътрудниците от Института по всеобща история на Руската академия на науките, че „ние взаимно сме се отказали от класификация един на друг (с римокатолиците – б.м.) в качеството на еретици“ („Реформация (РПЦ) чрез администрация, Церковная аналитика, Москва, 2014, с. 23).
Когато прочетох тези думи на митрополит Иларион Алфеев, пак така не исках да повярвам, че ги е казал православен архиерей. Как така, един клирик ще зачерква решенията на събори, само защото „от 1980 г. официално е открит пълномащабен богословски диалог между православни и католици, който се води до днес по думите на митрополита, произнесени на същата среща (пак там). Искаше ми се изданието, което цитирам, да излезе някакво несериозно експозе на присъствалите на срещата членове на РАН, които може и да не са разбрали нещо… Още повече, че според същото издание руският  църковен дипломат, както го наричат медиите, твърди, че „в ХIХ век и особено през ХХ век ние фиксираме фактическо признаване на действителността на Тайнствата (на католиците) при отсъствие на общение с тях в Тайнствата“ (пак там). От чие име говори м-т Иларион, не става ясно, но се подразбира, че става дума за РПЦ, като останалите Поместни Църкви, пак по подразбиране, би трябвало да са съгласни…
Да се върнем на „документа“ за отношенията на (забележете – на цялата, на Едната, което трябва да се разбира на първо място като „единствената“, а на второ като „единната“) Православната Църква с „останалия християнски свят“…
Точка четвърта заявява, че „Православната Църква винаги е развивала диалог с отделените от нея, ближни и далечни, първенствувала е в търсенето на пътища и начини за възстановяване на единството на вярващите в Христа, приемала е участие в икуменическото движение от момента на неговото появяване, и е внасяла своя принос в неговото формиране и по-нататъшно развитие“. Аз ли съм се объркал нещо, но ми се струва, че този, който е напуснал Православието, защото появата на всяка ерес е именно напускане на Едната Църква, е свободен да се покае и при отдавна канонично установени условия може да влезе пак в лоното на Църквата, без да е нужно да се „води диалог“ с организацията, към която се числи, при това „богословски диалог“, за участие в който не трябвало ереста да се нарича ерес!
В края на същата тази четвърта точка пък се хвърля в лицето на наивния такава нагла лъжа, че се моля никой от архиереите на Православието да няма нищо общо с това: участието на православните в икуменическото движение не било никак чуждо на природата и на историята на Православната Църква, „тъй като последователно изразява апостолската вяра и Предание в новите исторически условия“! А „апостолската вяра“ категорично повелява: „страни от еретик, след като го посъветваш веднъж и дваж“ (Тит. 3:10). Имат ли нужда от тълкувание думите на св. ап. Павел, които са част от библейския текст? Какво друго представлява т.нар. „икуменическо движение“, ако не сборище на еретици, към които са се присъединили православни? Неправославните ще приемат ли Православието и с такава ли цел православни поддържат членството си в икуменистични организации? Не осъждат ли Апостолските правила съмолитстването и дори храненето на една маса с еретици, нали храната се благославя и над нея се чете молитва! Ах, да! Тук става дума за „новите исторически условия“! Та нали „Иисус Христос е същият вчера, и днес и вовеки“ (Евр. 13:8)! Или „новите исторически условия“, за които се говори в „документа“ са довели някакъв нов „христос“? Защото Тази Църква е на Същия Иисус Христос, Когото следваха апостолите.
Точка шеста пък, противно на цитата от Символа на вярата от точка първа, съобщава, че „Православната Църква констатира съществуването в историята на други ненамиращи се в общение с нея християнски църкви и конфесии (подч. мое)“! Църквата тоест е Една, но не съвсем, имало и други! От кого са създадени те, щом Господ Иисус Христос е създал Една? Ами, че очевидно от някой, който е враг на Църквата Му! Да кажем ли на глас кой е той? Лукавият враг на нашето спасение, ето кой! С кого в такъв случай съставителите на „документа“ ни водят да се обединяваме? При това изказвайки се от името на Христовата Църква сътрудниците на лукавия твърдят, че Тя „благожелателно и положително е гледала на диалога с различните християнски църкви и конфесии и на участието в икуменическото движение в новите времена въобще, вярвайки, че по такъв начин тя носи активно свидетелство за пълнотата на Христовата истина преследвайки обективната цел – да подготви пътя към единството“ (т.6)! Как? Като ги откаже от заблудата на ереста и ги въведе обратно в Православието? Не! Като ни накара да приемем еретическото им кощунство за нормално и естествено служение на Христа, от Чиято Църква са се отлъчили! Какво могат да очакват от Него, когато дойде „със слава да съди живи и мъртви“? Похвала или осъждане? Трябва ли да споделим осъждането с еретиците, за да се задоволят властните амбиции на шайка сътрудници на лукавия? Да не бъде!
Можете да си представите с какво разположение се чете такова пожелание, ако вече не сте се сблъскали челно с текста, за който говорим. Уверявам ви обаче, че това съвсем не е най-лошото, което може да ви се случи да изпитате. В точка осма, присвоявайки си все така по комсомолски правото да говори от името на всички тоест на Църквата, групата организирани предатели „се надява, че Светия Дух, Който „цял събира църковния събор“ (стихира на Петдесетница) „восполнит оскудевающая“ („ще допълни липсващото“ – част от молитва на хиротония)“… и за всичко това наглеците се опитват да ни въвлекат в хула срещу Светия дух твърдейки по-нататък, че уж Църквата е тръгнала да се обединява с еретиците, „уповавайки се на помощта на Светия Дух“! Както е известно на всеки православен, хулата срещу Христа не се смята за смъртен грях, защото човек може в заблудата си да не Го е разпознал като „Цар и Бог“, но би могъл да се покае, да повярва в Него и да влезе с Него в Царството Божие. Срещу Светия Дух обаче хулата е смъртен грях! И този „документ“ го извършва подстрекавайки всички, които се съгласят с него или допуснат мълчаливо да бъде прокаран от името на „църквата“, да се самоосъдят на вечна гибел.
Какво още да кажем за хората, които съзнателно водят други в геената огнена?
Прикриваният факт, че авторите на това писание съзнават, че не са Църквата, но говорят от Нейно име, проличава в точка девета. Там се изразява опасението, че някоя от Поместните Църкви може и да не изпрати свои представители, които да дадат легитимация на богохулството. В такъв случай обиграните апартчици са предвидили възможността „преди началото на диалога … отсъствието на която и да било Поместна Църква следва обезателно да се обсъди от Православната Комисия и с това да се изрази солидарността и единството на Православната Църква“!
Какво е това, ако не подмяна на съборността на Църквата? Как ще се „изрази единството“ чрез констатацията, че то не съществува при взимането на богохулните решения?!
Очевидно е, че вмъкването на такъв текст в средата на документа съвсем не е случайно. От опит зная, че продължителното детайлно обсъждане на незначителни подробности води до умора, а тази умора винаги е предвидена в апаратните игри по прокарването на твърдения, за които подписалите се после се чудят, къде са гледали, че са се подписали под неща, които по принцип не одобряват.
Съзнанието на инициаторите, че подменят гласа на Църквата, пък проличава в следващата, десета точка, където се допуска, че „една или няколко Поместни Църкви“ могат да „се откажат да участват в заседанията на Смесената богословска комисия“. В такъв случай се предвиждало тази Църква „писмено да оповести Вселенския Патриарх и всички Православни Църкви за своя отказ“! Да оставим, че с това се институционализира ролята на Светейшия Цариградски патриарх като на някакъв православен папа… (искрено се надявам Негово Светейшество Вартоломей да се възмути от такова предложение, но, кой знае защо ми се счува подигравателна читателска реакция: „Може, ама надали…“). Това всъщност е ловък бюрократичен ход да се протака блокиращата сила на протеста на истински православните. Писменото уведомление ту ще е получено, ту няма да е, за да си върви кервана на отстъплението от Христа, докато приравнените на крайпътни кучета вярващи напразно вдигат шум, както гласи познатата балканска поговорка.
Това скрито намерение се потвърждава още в следващото изречение от същата точка: „В хода на последващото обсъждане Вселенският Патриарх изразява единогласния консенсус на Православните Църкви по отношение на по-нататъшните действия, включително и възможността за преоценка на хода на конкретния богословски диалог, ако това бъде единогласно признато за необходимо“. Шедьовър на лицемерието! Значи, в ситуация, в която няколко Поместни Църкви изразяват несъгласие, Цариградският светейши патриарх изразява „единогласен консенсус“, сиреч казва, че няма такова нещо, а ако все пак някой много настоява на своето, може да има и преоценка, само в случай, че това бъде „единогласно признато за необходимо“. Е, няма как да бъде признато единогласно за необходимо, че някой не е съгласен, защото той не участва в това признаване, следователно няма единогласие. Като няма единогласие пък, значи няма нищо, което да пречи на продължаване на работата по продажбата на Православието, а несъгласните ще получат уведомление един ден, че промените в канона и догмата са решени вече и те трябва да се съгласят и да пият по една студена вода, или … да отпаднат от „единството на Църквата“, което ще рече да изпаднат в схизма. Тук вече се вижда „византийският номер“, както се изразяваше покойният протоиерей Питър Гилкуист (автор на книгата „Да станеш православен“) по друг повод свързан с Цариградската патриаршия и лично с Негово Светейшество Вартоломей, тогава митрополит, но и си личи академичната подготовка на някой от авторите, достойна за оксфордска професорска катедра…
Възседнали постигнатото в цитираните до този момент точки от документа, и вероятно изпаднали в творческа еуфория, реформаторите на светото Православие започват да прокарват нещо като общи принципи за „водене на богословския диалог“.
Нека се спрем за момент на понятието „богословски“, което също тъй незабелязано ни се пробутва редом с „диалог“.
Древната Църква, която се нарича още и Православна на всички, ама на всички, езици, че дори и на тези, говорими в страните, в които римо-католицизмът или протестанството са основно вероизповедание, признава за Богослови само трима светии: св. Йоан Богослов, св. Григорий Богослов и св. Симеон Нови Богослов. Ако някой друг православен бива наречен богослов, то това означава, че е завършил някакво теологическо образование, но територията, на която той може да обсъжда въпросите на вярата, може да бъде академична, апологетична или катезихаторска. Той не може да води „богословски диалог“, тъй като по въпроса за богословските истини са се произнесли Светите Отци от Седемте Вселенски Събора. Там е имало „богословски диалог“ и са взети богословски решения. Толкова! Всичко друго, което се представя за „богословски диалог“ е от лукавия и за него св. апостол е заявил по боговдъхновение: „но има някои, които ви смущават и искат да изопачат благовестието Христово. Но ако дори ние, или Ангел от небето ви благовестеше нещо по-друго от това, що ние ви благовестихме, анатема да бъде“ (Гал. 1:8).
Точка единадесета показва, как точно си представят „воденето на диалога“ съставителите на проектодокумента и какъв е очакваният резултат. „Методологията“ на водене на диалога била насочена към „разрешаване на традиционните богословски различия или изразяване на възможните нови разногласия и на търсене на общите моменти на християнската вяра (подч. мое)“! Какво може да означава това, освен възприемането на онова „нещо друго“, за което апостолът налага анатема! Става дума, ние, православните да приемем нововъзприетите римо-католически догмати за изхождането на Светия Дух и от Сина, за това, че и Пресвета Богородица е зачената непорочно като Иисуса Христа, за непогрешимостта на папата ex cathedra и прочие, да не говорим за всичко друго, което споменатите „църкви и конфесии“ приемат за свой догмат! Как по друг начин да си представим „разрешаването на различията“? Вероятно организаторите на предателството имат и други козове в ръкава си и са готови да ни подскажат как – „всеки да си гледа там ритуалите, пък после може да се причащаваме съвместно, да се молим заедно и т.н.“. В това отношение професорското „богословие“ е работило здраво, не се съмнявайте!
В продължение на две хиляди години Светите Отци са опазвали Църквата в чистота на вярата, свиквали са Събори, за да се противопоставят на ересите, а днес всичко това се продава на по-богатия еретически Запад, за да се осигури благоденствието на шепа църковни кариеристи.
Както „Иисус Христос е същият вчера, и днес и вовеки“, така и Църквата Му е същата и проповядва само христовите истини!
Изманиците обаче твърдят, че чрез „богословския диагол“ се „възстановява единството в правата вяра и любовта“ (т.12). Излиза, че Светите Отци от Вселенските Събори са разбили „единството в правата вяра и любовта“!  Провиждайки бъдещи „богословски и еклезиологични разногласия“ организаторите говорят за някаква „йерархия на трудностите“, което вероятно означава, че отделни уговорки ще се правят от някакви по-отбрани „богослови“, за да се попречи на широко обсъждане, при което някой заблудил се за истинските намерения на организаторите наивен участник в кощунството да не може да изрази православна непримиримост с ереста.
Начинът, по-който организационно си представят циментирането на решенията, се обяснява в точка четиринадесета, която вече е стъпила на възприемането на Светейшия Вартоломей като православен папа. Според тази точка „всеки официално обявен диалог приключва със завършването на работата на съответната Смесена богословска комисия, когато председателят на Междуправославната комисия подаде отчет до Вселенския Патриарх“, а той със съгласието на предстоятелите на Поместните Църкви обявява приключването на диалога, с което вероятно се въвежда ново канонично устройство на православния църковен ред – нали става дума за Тайнствата. На този етап вероятно ще ни се обяснява, че всичко ще си остане същото, само трябва да приемем еретиците. Впоследствие ще ни се обяснява, че трябва да приемем и отстъпки свързани с отпадането на Символа на вярата от православните служби, премахването на Светите Дарове от Светия Престол – все неща, които на преобладаващата маса от хора, възприемащи се като православни, но всъщност полуправославни, неразбиращи и нехаещи за богослужебния Устав, ще им се сторят напълно приемливи. За това на Изток имаше социализъм и държавен атеизъм, на Запад – римокатолицизъм, Реформация и в края на краищата възтържествува стоково-паричният рационализъм, заместващ християнското самосъзнание.
След това ще дойде време и да се обединяваме с езичниците „в името на мира и прогреса“…
На етап на „диалог“ обаче ще се извърши нещо подготвящо всичко това: „след успешното завършване на работата на който и да било богословски диалог, на всеправославно ниво се приема решение за възстановяване на църковното общение, което трябва да се основава на консенсуса на всички Поместни Православни Църкви“ (т.15). Разбирате ли, ще се „възстановява църковното общение“ с еретиците, при това със задължителното съгласие на всички Поместни Православни Църкви! Това също е неявна, но коварна и престъпна хула срещу Светия Дух, защото всички Тайнства на светото Православие се извършват чрез тайно извършителна молитва призоваваща Светия Дух. „Възстановяването на общението (несъществувало преди с протестантите, напр., въобще.)“ означава участие на еретика, на осквернителя, в общата молитва, което е осъдено и от Апостолските правила и от правилата на Съборите! Православните християни, които участват в тези съвместни ритуали на Тайнствата, ще станат съучастници в поруганието на Светинята, в смъртния грях на хулата срещу Светия Дух, за да спечелят своето осъждане. За номиналните православни, за полуправославните, този протест ще си остане неясен. „Какво пък толкова!“ – ще си кажат, и на това разчитат сатанистите в раса…
Че работата на търговците на Православие не върви гладко, се вижда обаче в точка 16 на проектодокумента (от общо 24 точки). Там се разказва за „икуменическото движение“, за един от „главните органи“ на което се посочва Световният съвет на църквите (ССЦ). Този орган „изпълнявал важна задача в делото за напредъка на единството на християнския свят“. Да, обаче Грузинската Православна Църква се усетила и напуснала през 1997 г. това сборище, а Българската – през 1998 г. (и то по време на най-силно гонение от страна на властта против каноничната БПЦ в условията на силен и мащабен разкол). Както се заявява това, че тези две Поместни Църкви не участват в ССЦ, така в следващата точка, седемнадесета, се твърди, че Църквите-участнички в „органа“ „внасят своя принос за свидетелството на истината“ и се прогласява неистината, че „Православната Църква охотно е приветствала решението на ССЦ да откликне на нейната молба за създаване на Специална комисия по православното участие в ССЦ“, което било сторено през 1998 г. на Всеправославната среща в Солун. В същата година обаче Грузинската Църква вече не е в ССЦ, а Българската пък тъкмо обявява своето напускане. За каква „православна църква“ тогава става дума, след като под Православна Църква следва да се разбира събранието на всички канонични Поместни Православни Църкви!
За да се парира това явно нарушение на разбирането за съборност, са предвидените мерки в случай, че някоя Поместна Църква не е съгласна с „диалога“. Най-заплашителната от тези мерки се изразява в точка 22, където пак от името на „Православната Църква“ организаторите на предателството смятат, „че всички опити да се раздели единството на Църквата, предприемани от отделни лица и групи под предлог за защита на истинното Православие, подлежат на осъждане“! Направо тръпки да те побият! Какво трябва да предполагат такива мерки? Епитимия, низвержение, отлъчване от Църквата? И за да се аргументира тази категорична заплаха, се привежда, представете си, следното твърдение: „както свидетелства целият живот на Православната Църква, съхранението на истинната православна вяра е възможно само благодарение на съборния строй, който от древност е представлявал компетентен и висш критерий на Църквата по въпросите на вярата“(т.22)! Това възхитително с виртуозната си наглост изявление представя за самата Църква шепата съчинители на документа, водещ ни към отстъпление от православната вяра, а верните, опиращи се на свободната си христова съвест, оклеветява като врагове на Христа!
Очевидно е, че всичко дотук е предназначено за не много вярващите, за юридически вярващите, за православните само по име, които не живеят тайнствата на Църквата, но и че инициаторите на задаващото се отстъпление твърде много разчитат на всеобщото проникване на мамона и на тайни общества сред висшия клир на Поместните Църкви. Както казваше един наш журналист на преклонна възраст „да, ама не!“ Съвсем прясна е паметта на българското православно обществено мнение, когато един самозабравил се млад духовник, функция на това проникване, чрез натиска върху управлението на БПЦ на вече проникнатите си покровители се опита да стане епископ, но духовенство и вярващи се изправиха срещу това и след многочасови протести пред Светия Синод на Църквата ни чуха от устата на Светейшия Българския патриарх Неофит: „Вие сте гласът на Църквата!“ Бог да го съхранява в младежки сили, духовно и телесно здраве, за да води христовия народ към спасение! Амин.
Това събитие е сравнително прясно – то е от края на 2014 г., но вече се позабравя, ако се съди по последните изпълнения на недохиротонисания. Какво да кажем обаче за историческите събития, на които вече няма живи свидетели или те са съвсем малко, както действията на висши римокатолически духовници в подкрепа на хитлеризма тогава, когато БПЦ спасяваше българските евреи? Какво да кажем за избиването на светогорските монаси от римокатолици през 1276 година, защото не приемат тяхната ерес. Колко души познавате, които помнят житието на 26-те Зографски мъченици, загинали изгорени живи в кулата насред манастира, защото не приемат ереста! Тяхното житие не е ли част от православното Предание, което безотговорно се посочва в документа?
С кого ще водим „богословски диалог“? С тези, които имат основна заслуга за унищожението на Византия, подвозвайки с кораби османските войски в тила на православните християни не веднъж и два пъти? С тези, които два и половина века преди падането на Цариград под агарянска власт сами безчинстваха в града избивайки стотици хиляди православни християни, а в Солун си лъскаха ботушите с мирото изтичащо от мощите на св. Димитрий, поради което мироточенето престана?
Аз лично никога не чух и не прочетох и една дума за извинение за многобройните безчинства причинени от тези кръстопоругатели, спрени от „дивите българи“ на Калоян, които тяхната памет продължава да ненавижда.
Или може би това е било много отдавна и е забравено? Защо да е забравено обаче това, което римокатолическите емисари вършеха в Украина в навечерието на кръвопролитията там? Те ли не откриха католическа екзархия в Крим точно година преди първите изстрели? Те ли не обсаждаха Почаевската лавра, за да я присвоят?
„Диалогът между църквите“ и вероизповеданията привидно е предназначен да носи мир и с това подвежда много хора, които мислят, че религиозните различия са в основата на военните конфликти и многобройни трагедии в съвременния свят. Не. Създателите на тези конфликти са именно прокламаторите на религиозния диалог за мир и това е съвсем очевидно – терористите и фанатиците са обучавани от „демократичния свят“. Милиони православни християни са прокудени в резултат на това от домовете си, за да ни се предложи да почнем да преговаряме за „мир“. Като продадем душите си…
Тази вечер (25 февруари 2016 г.) в София започва бдението предшестващо прославянето на новоканонизирания св. Серафим Соболев Софийски чудотворец. Всеки православен българин знае за многобройните чудеса, които този светител е извършил и извършва чрез светите си мощи в криптата на руската черква в София.
Но помни ли всеки какво пише светият за икуменизма в навечерието на влизането на Руската Православна Църква в Световния съвет на църквите?
Руската Православна Църква е канена да участвува в икуменическата конференция като една измежду множеството църковни организации, всяка от които икуменистите назовават "църква". Но ние, православните християни, изповядваме, че Църква, основана от Самия Бог за наше спасение, може да бъде наричана в строгия смисъл на думата единствено общност от истинно-вярващи християни. А да бъде наричано "църква" всяко еретическо общество, означава отсъствие на правилно разбиране за Църквата и потъпкване на нашата вяра в догмата за Църквата, изложен в деветия член на Символа на вярата. Очевидно икуменистите, изтъквайки огромната численост на т. нар. християнски църкви, влизащи в състава на икуменическото движение, придават на това количество положително значение. Но когато лъжата се проявява не в една, а в много свои разновидности, тя не се превръща в истина, а напротив - в още по-голяма степен изопачава и отрича истината.
Впрочем, същността е там, че икуменистите, за съжаление и тези от православна среда, нямат правилно разбиране за Църквата. Те смятат, че към Църквата принадлежат всички, които са кръстени в Христа, и по този начин приравняват православните с еретиците, считайки и едните, и другите за тяло Христово.
…Освен това, догматическите постановления на Вселенските събори, съдържащи анатема срещу еретиците, са били обявявани въз основа на апостолските слова: Угодно бе на Светаго Духа и нам (Деян. 15:28). Следователно постановленията против еретиците са произлизали не само от светите отци на Вселенските събори, но и от Самия Дух Светий. Знаменателни в случая са думите на Христа, казани по време на Неговото явяване на учениците след възкресението Му: Приемете Духа Светаго. На които простите греховете, тям ще се простят; на които задържите, ще се задържат (Иоан 20:22-23).
Ясно е, че анатемите, произнесени от Вселенските събори въз основа на Христовите слова, са били налагани на еретиците едновременно и от Светия Дух, и от Църквата. Възможно ли е тогава тези догматически разделения да не достигат и до Светия Дух, след като са произлезли от Него?
Но това не е всичко. От думите на Христа: Каквото свържете на земята, ще бъде свързано на небето (Мат. 18:18) става ясно, че анатемите срещу еретиците, т.е. тяхното отлъчване от Църквата, преминават и в бъдещия живот и че всички еретици след смъртта си отиват в адските мъки“ („Трябва ли Руската Православна Църква да участвува в икуменическото движение?“ - http://www.pravoslavieto.com/inoverie/ecumenism/arhiep_seraphim_sobolev.htm)

Убеден съм, че моят тромав анализ е труден за възприемане, но това е и в същността на апаратните интриги - изобличаването на нагли безчинства неизбежно ни въвлича в уморяващи подробности и постоянно усещане са гнусота от ровене в нечистотата. Умората приспива бдителността, притъпява отвращението и позволява на лукавия да пробута на сънливото съзнание лъжата за истина.
По-взискателният читател, който познава документа, ще забележи много повече манипулации, но в заключение ще посоча само повтарящата се лъжа от последната, двадесет и четвърта точка. Там чисто и просто се твърди, че цялата тази мерзост се върши „на основание на апостолското Предание“ и на православната вяра…
Нека отново изразя силното си желание да вярвам, че Негово Светейшество Цариградският патриарх Вартоломей няма нищо общо с това! Че никой православен патриарх няма нищо общо с това! Че опитът за натиск от страна на НС Вартоломей върху Негово Светейшество о Бозе почившия Максим да напусне патриаршеската катедра, което се случи през 1998 г. в София, е някакво преводаческо недоразумение. Че нелепата и неочаквана смърт на Негово Светейшество Александрийския патриарх Петър през 2004 г. е чиста случайно и няма нищо общо с това, което се случва сега (https://ru.wikipedia.org/wiki/%D0%9A%D1%80%D1%83%D1%88%D0%B5%D0%BD%D0%B8%D0%B5_%D0%B2%D0%B5%D1%80%D1%82%D0%BE%D0%BB%D1%91%D1%82%D0%B0_%C2%AB%D0%A7%D0%B8%D0%BD%D1%83%D0%BA%C2%BB_%282004%29). Че интригите довели до низвержението на предишния Йерусалимски патриарх Ириней, поставен под домашен арест въпреки аргументираното изобличение от страна на арабската и израелската преса на изфабрикуваните обвинения, нямат нищо общо с това. Както и промяната на курса по отношение на икуменизма на Йерусалимската патриаршия веднага след низвержението...
Моля Бога да укрепи тази вяра, но ако това не се случи, какво тогава ми остава освен да смятам, че волята Божия е да провидим истината за днешните събития, каквито те са.
Щом Бог го допуска, то е за изпитание на вярата ни и е заслуга за греховете ни и за небрежието в молитвата!
И ако ви е останало търпение, ще завърша с две случки, които може и да изглеждат странични на темата.
Низвергнатият Бивш Йерусалимски патриарх Ириней е също участник в срещата в София, на която Светейшият Вартоломей предлага нашият земен Ангел, дядо Максим, да напусне водачеството на нападаната от духовни хищници Църква. Тогава НС Ириней все още не е патриарх. В качеството си на участник във Всеправославната среща той защитава Светейшият Максим остро и полемично, както това прави през 1872 година тогавашният Йерусалимски патриарх Кирил II по време на Всеправославния Събор, който в крайна сметка поставя Българската Екзархия в схизма. Тогава патриарх Кирил II също е низвергнат… Дядо Неофит, който каза на протестиращите срещу самозабравилият се младеж, че са гласът на Църквата, бе обект на голямо притеснение по време на последната визита на НС Вартоломей в София. Дали тази визита не подсказва, че българите отново са лошите? Че в бъдеще, ако мракобесното писание бъде наложено като норма за цялата Православна Църква, няма да се окаже, че същото това малочислено, но стройно българско православно обществено мнение се противопоставя на отстъплението от Христа?
Какво ли ще произлезе тогава и то точно в момента, когато българските евреи, граждани на Израел, предлагат БПЦ за лауреат на Нобелова награда за мир?
Коя духовна сила ще натежи повече – тази на благодарните евреи или на масонството, опиращо се на продажниците?...
Другото, което искам да споделя, се случи по време на протеста срещу хиротонията на архимандрит Дионисий. Докато зъзнехме под мокрия сняг и пеехме тропари, някой ме побутна по рамото. Обърнах се и видях Венцислав Каравълчев, когото съм споменавал в други свои бележки. Той каза: „Прощавай!“ и се приведе да целуне ръка, с което ме смути, защото осъзнах, че на мене не ми достига нравствена сила за такава постъпка, а това, че и аз го помолих за прошка, ако съм го обидил лично в изобличенията си срещу статиите в сайта Двери, не ме поставя по-горе, защото всъщност се възползвам от принесения плод на смирение, на каквото, съзнавам за свое съжаление, едва ли съм способен.
Да, аз продължавам да мисля, че моят преподавател професор Иван Желев Димитров е извършил огромна грешка в живота си, като е започнал да работи за ССЦ, но си давам сметка в какъв етап от живота му се е случило това и до каква степен е обвързан с биографията си. Но също така продължавам да мисля, че организираният срещу него „другарски съд“ в Богословския факултет на Софийския университет „Св. Климент Охридски“, обсъждащ огласеното му досие на агент на ДС, беше една недостойна проява на унижение от страна на хора, част от които са били и членове на Комсомола, и са полагали военна клетва да служат на „социалистическата ни родина“ и са полагали „политически изпит“, за да влязат във висше учебно заведение. А това просто не им дава моралното право да издевателстват, защото в това няма нищо християнско. Никой от инициаторите на изобличението не е говорил с професора насаме и пред няколко души свидетели, както ни учи апостолът, нито пък принася плод на собственото си покаяние, като извади гредата от собственото си око, преди да сочи онова в окото на ближния, което публичността е свела до размера на сламка...
Продължавам да мисля, че сътрудничеството със ССЦ, когато БПЦ не е в тази организация, е постъпка достойна за църковна санкция, но нека да съпоставим това с многобройните безобразия, които под една или друга форма се узаконяват в БПЦ благодарение на гъвкавостта на църковните кариеристи.
За Бога всичко е възможно, нека се молим за падналите отци, братя и сестри, които наливат вода в мелницата на лукавия, прогласяйки икуменизма като някакво мирно решаване на проблемите на този свят, чиято греховна природа създава лукавият техен вдъхновител!
Бог да ни пази и ни вразумява и нека никога не попаднем като Църква под сатанинската власт на антихриста, където ни водят авторите на „проектодокумента“! Амин.

Няма коментари:

Публикуване на коментар

Забележка: Само членове на този блог могат да публикуват коментари.